Обелискът на Ватикана, донесен от Египет от Калигула

Името Ватикан вече е в употреба по време на Римската република, използвано за блатиста област на западния бряг на река Тибър, в покрайнините на разположения на отсрещния бряг град Рим. В началото на първото хилядолетие блатата са пресушени от Агрипина Старша, която изгражда на Ватиканския хълм нови градини. Нейният син, император Калигула, започва да строи там арена за колесници, която е завършена при император Нерон, и става известна като Цирк на Нерон. Калигула организира и пренасянето от Египет на обелиска, разположен днес в центъра на площад „Свети Петър“.[1][2]

Още преди идването на християнството се предполага, че тази първоначално необитаема част на Рим се смята за свещена, или поне че не е на разположение за обитаване.

Особено ниското качество на водата във Ватикана, дори и след рекултивацията на зоната, води до много смъртни случаи сред войниците. Когато галите и германците не понасат жегата и пият от потока, техните вече изтощени тела отслабват още повече и стават лесна плячка за болести.[3][4]

Циркът на Нерон, разположен частично под южната част на днешната базилика „Свети Петър“, става едно от местата, на които в средата на 60-те години на първи век по обвинението за предизвикване на пожара, унищожил по-голямата част от Рим са измъчвани много християни. Според древно предание, сред тях е и свети Петър, разпънат на кръст с главата надолу[5] и погребан в общ гроб край арената, на мястото на днешната църква. От другата страна на цирка, през Античността са разположени погребални паметници, мавзолеи и малки гробници, както и жертвеници на езическите богове на всички видове политеистични религии, които просъществуват до изграждането на Константиновата базилика „Св. Петър“ в първата половина на IV век. Останки от този древен некропол излизат наяве спорадично по време на ремонти от различни папи през вековете, особено по време на Възраждането, докато са систематично изкопани със заповед на папа Пий XII от 1939 до 1941 г.[6]

През 326 година, по времето на император Константин I, на мястото на предполагаемия гроб на свети Петър, вече смятан за основател на Римската църква, е изградена Константиновата базилика. Около нея постепенно се изграждат допълнителни сгради, свързани с култа към светеца. В края на V век папа Симах построява в близост до църквата нов дворец.[7]

  Основна статия: Папска държава

 

Куполът на Базиликата

Папската държава е територия на италианския полуостров под суверенното пряко управление на папата от 756 до 1870 г. Началото на Папската държава е положено през 756 г. от франкския крал Пипин III, който подарява на папа Стефан III територията на бившия Равенски екзархат – акт останал в историята под името „дар на Пипин“. През 15 век Папската държава играе ролята на балансьор между различните италиански държавици[8] Тя е сред най-големите държави на Апенинския полуостров от средата на осми век до обединението на Италия под водачеството на кралство Пиемонт-Сардиния през 1861 г.

През 1861 г. голяма част от територията на Папската държава е завладяна от кралство Италия, като под контрола на папата остава само областта Лацио, включително Рим. През 1870 г. папството губи властта си и над тях (в т.ч. и над Ватикана) и в следващите 59 години не притежава никаква физическа територия.

Папската държава, просъществувала в продължение на 1114 години е напълно ликвидирана през 1870 г. в резултат на поредицата от военни конфликти за обединението на Италия. Папите от 1870 г. до 1929 г. не признават създаденото по този начин Италианско кралство, като са принудени по време на понтификата си да остават изолирани в частта от Рим, известна днес като Ватикан, призовавайки всички католици да бойкотират политическия живот в италианската държава.

Държавата Ватикан е създадена на 11 февруари 1929 г., когато италианският фашистки лидер Бенито Мусолини слага край на кризата между обединена Италия и Ватикана, подписвайки Латеранските договори за гарантиране на суверенитета на града-държава[9]. Името си договорът дължи на Латеранския дворец, където е сключен.

Като цяло договорите се състоят от три части – същински договор, финансова конвенция и конкордат. С тях правно са регулирани взаимните претенции между италианската държава от една страна, и папският престол от друга. Основните клаузи засягат територията на Ватикана, правата и привилегиите на католическата църква и т.н.

 

Британската армия в Италия 1944 г.

Светият престол, под ръководството на папа Пий XII води политика на неутралитет по време на Втората световна война. И германските войски окупирали град Рим през септември 1943 г. и съюзниците през 1944 г. зачитат Ватикана като неутрална територия.[10] Един от основните дипломатически приоритети на епископа на Рим е да се предотврати бомбардирането на града; папата протестира дори когато брошури, разхвърлени със самолети над Рим, попадат на територията на Ватикана. Той твърди, че дори само няколко такива в рамките на града-държава нарушават неговия неутралитет.[11] Британската политика, изразена в протокола от заседание на кабинета, гласи че не трябва в никакъв случай да се безпокои Ватикана, но че действията на британската армия по отношение на останалата част от Рим ще зависят от това доколко италианското правителство спазва правилата на войната. От своя страна САЩ се противопоставят на военни действия срещу италианската столица, страхувайки се, че ще засегнат чувствата на католическите членове на военните си сили, но в същото време отбелязват, че не могат да спрат британците, ако искат да бомбардират Рим. Британците безкомпромисно заявяват, че ще бомбардират Рим, ако нуждите на войната го налагат.[12] През декември 1942 г. британски пратеници препоръчват на Светия престол да обяви Рим за „отворен град“, но Мусолини отхвърля предложението, когато Светият престол го препраща до него. Във връзка с нахлуването на съюзническите сили в Сицилия на 19 юли 1943 г. 500 американски самолета хвърлят бомби над Рим – по-конкретно над железопътните възли. Около 1500 души са убити, а самият папа Пий XII, който в предходния месец изказва сериозни опасения, че това може да се случи, отива до мястото на трагедията. Още едно въздушно нападение е проведено на 13 август 1943 г. – след като Мусолини временно е свален от власт.[13] На следващия ден, новото правителство обявява Рим за отворен град, след като се консултира със Светия престол за текста на декларацията, но британците обявяват, че няма да признаят Рим като такъв.[14]

 

Площад Свети Петър

Папа Пий XII се въздържа от ръкополагане на кардинали по време на Втората световна война, поради което в нейния край вече има няколко свободни места за видни длъжностни лица: кардинал-държавен секретар, кардинал-камерлинг, канцлер и префект на религиозната конгрегация. Това е причината в началото на 1946 г. Пий XII да ръкоположи 32 кардинала.

Папските военни структури, с изключение на швейцарската гвардия, са разпуснати по волята на Павел VI, както е отбелязано в писмо от 14 септември 1970 г. Жандармерията на корпуса е преобразувана в гражданска полиция и сили за сигурност.

През 1984 г. ново споразумение между Светия престол и Италия модифицира някои по-ранни разпоредби в договора, включително и позицията на католицизма като италианска държавна религия – статут, въведен от кралство Сардиния през 1848 г.

Строителството през 1995 г. на нова къща за гости, „Domus Sanctae Marthae“, в непосредствена близост до базиликата „Свети Петър“ е критикувано от италианските екологични групи, подкрепени от италианските политици. Те смятат, че новата сграда ще блокира изгледа към базиликата от близките италиански апартаменти. За кратко време плановете обтягат отношенията между Ватикана и италианското правителство. Ръководителят на катедрата по технически услуги на Ватикана енергично отхвърля предизвикателствата и посегателствата върху правото на държавата Ватикана да строи в рамките на своите граници.