История Древност и Античност

Най-ранните археологични свидетелства за обитаване на територията на София са от ранния неолит (VI хилядолетие пр. Хр.) – сред тях е Слатинското неолитно селище. Най-ранните данни за заселване на античния център на града – местността около минералните извори на днешната Централна минерална баня – са от бронзовата епоха (II хилядолетие пр. Хр.). Сведенията за това селище са оскъдни, тъй като градът продължава да съществува на това място в продължения на хилядолетия и много от останките са унищожени, но то съществува без прекъсване до наши дни.[1]

Сведения за района на днешна София се появяват в древногръцки писмени източници в средата на V век пр. Хр., като по това време тази част на Балканския полуостров е населена с различни племена от групата на траките. Когато римляните се появяват в региона през II век пр. Хр. източниците наричат местните жители серди, а селището при минералния извор – Сердонполис („Град на сердите“). Почти няма информация за града през тракийския период, но вероятно през IV век пр. Хр., при Филип II, земите на сердите са завладени от Древна Македония, като остават част от същинска Македония и след разпадането на империята на Александър Македонски. С упадъка на царството през III век пр. Хр. то губи владенията си във вътрешността на Балканския полуостров и по време на завладяването му от римляните в средата на II век пр. Хр. Софийското поле вече не е част от него.[2]

Сердите са подчинени от Римската република през 28 година пр. Хр. от проконсула на Македония Марк Лициний Крас, който завладява земите им, прилагайки големи жестокости и принудителни изселвания.[3] През 45 година Сердика е включена в пределите на новосъздадената римска провинция Тракия, като през този период започва и заселването на ветерани от римската армия[4] При управлението на император Марк Аврелий Сердика получава правото да сече собствени монети и около 180 година е укрепена с крепостна стена, която в продължение на столетия очертава ядрото на града.[5]

През Римската епоха активна стопанска дейност се развива далеч извън градските стени, но в днешните граници на София. Пример за това са използваните до съвременната епоха тухларни при днешния квартал „Гоце Делчев“, добивни съоръжения за желязна руда на Витоша и за злато в Горубляне и Дървеница, както и десетките известни извънградски вили – някои от тях включват луксозни жилищни помещения, докато други са изцяло ориентирани към земеделско производство, а някои са оградени и от значителни укрепления. Повечето от изследваните вили възникват между края на II и края на III век и са унищожени при различни нападения между края на III и средата на V век.[6]

Около 271 година Сердика става център на новосъздадената провинция Дакия Аврелиана, а след нейното разделяне през 285 година – на нейната южна част – Вътрешна Дакия. При разделянето на диоцез Мизия на две, тя става столица и на северния диоцез – Дакия. През втората половина на III век град Рим губи мястото си на политически център на Империята и владетелите започват да пътуват между различни градове в провинциите.[7] Един от тези градове е и Сердика, където често пребивават императорите Галерий (вероятно роден и починал в града или околностите му) и особено Константин I.[8][7] Според Петър Патриций той изразява особени предпочитания към града: „Константин най-напред възнамерява да пренесе управлението в Сардика; и понеже обича този град, често казва: „Сардика е моят Рим“.[9]

Константин предприема мащабни строежи в Сердика, като разрушава дотогавашните жилищни квартали в югоизточната четвърт на пространството между градските стени и изгражда там архитектурен комплекс, наричан от археолозите „Константинов квартал“, включващ и най-старата изцяло запазена сграда в София – ротондата „Свети Георги“.[10] От този период датира и най-старата известна християнска църква в Сердика, открита под днешната базилика „Света София“.[11]

Сердикийският събор от 343 година е свикан в Сердика от западния император Констанс и източния император Констанций II, за да разреши споровете между православни и ариани, събирайки в града над 170 епископи от всички краища на Империята с придружаващите ги делегации.[12] Двата лагера обаче остават непримирими и в крайна сметка арианските епископи напускат Сердика и продължават заседанията си във Филипопол.

Нападенията на визиготите в края на IV век, на хуните в средата на V век и на славяните и аварите от VI век не засягат тежко самия град Сердика, но ликвидират процъфтяващите големи земеделски стопанства около него. Гъстотата на застрояване на Сердика нараства, като жилища се строят и върху части от някогашни улици и площади. При разделянето на Римската империя през 395 година градът остава в нейната източна част.[13] Сердика е сред множеството крепости на Балканите, укрепени при император Юстиниан Велики (527 – 565),[14] при когото вероятно е построена и запазената до днес внушителна базилика „Света София“. Сведенията за Сердика през следващите два века и половина са оскъдни.[15]

Средновековен Средец

През пролетта на 809 година, в навечерието на Великден, българският владетел Крум, завръщайки се от набег в долината на Струма, превзема Сердика и (според недоказаното и будещо въпроси относно числеността, вида въоръжение и стратегическия характер на българската войска на Крум твърдение на Теофан Изповедник) „избива 6 хиляди войници и множество цивилни“.[16] Падането на Средец обаче изглежда става без тежки разрушения, не води и до големи промени в града, само около крепостната стена се появяват множество находки от керамика, която някои изследвачи определят като характерна за славяните на Балканския полуостров, понякога без да се спират върху нейния тракийски и български облик.[17] В самия край на IX или първата половина на X век църквата „Свети Георги“ е изцяло изписана наново. Градът е посещаван от цар Петър I, по чието искане в Средец е погребан непосредствено след смъртта си през 946 година канонизираният отшелник Свети Иван Рилски Чудотворец,[18]наречен Българският небесен покровител.

В края на X век Средец е център на владенията на един от Комитопулите – Арон. След превземането на столицата Преслав в града за известно време се установява и българският патриарх Дамян. През лятото на 986 година Средец е обсаден в продължение на 20 дни лично от император Василий II, а по обратния път към Тракия той претърпява тежкото поражение при Траянови врата.[18] Едва през 1018 година, след смъртта на последния цар на Първото българско царство Иван Владислав, войводите на 35 крепости, включително Средец, доброволно приемат върховенството на ромейския император.[19]

В 1040 година градът попада под контрола на въстаниците на Петър Делян, а за потушаването на бунта тук пристига лично император Михаил IV.[20] След 1048 година византийските власти заселват в Софийското поле значителн брой печенеги, някои от които вероятно се установяват и в града.[21] През 1059 година в Средец пристига император Исак I Комнин с голяма войска, за да спре напредващите към града унгарци, но двете страни постигат споразумение без голям военен сблъсък.[22] В края на 1066 или началото на 1067 година за управител на Средец е назначен бъдещият император Роман IV Диоген.[23]

През 1183 година Средец е превзет и опустошен от съюзените войски на сръбския велик жупан Стефан Неманя и унгарския крал Бела III. През 1189 година през Средец и околностите му преминава северният лъч на Третия кръстоносен поход – войските на император Фридрих I Барбароса, които, неочаквано за тях, като се озовават в планово напуснатия от средечани град, без „пазар, храна и вино“, се принуждават да продължат пътя си през Пловдив за Одрин и Цариград изтощени и крайно разочаровани.[24][25]

През 1194 година Средец е трайно присъединен към Второто българско царство от Иван Асен I.[26]

Разцвет през XIII – XVII век

В рамките на Второто българско царство Средец има голямо стратегическо значение за българския контрол над Поморавието и Македония. В първите десетилетия след присъединяването му са взети мерки за възстановяване на крепостната стена и значителните разрушения във вътрешността на града. Гъстотата на застрояване в самия град продължава да се увеличава и много улици се превръщат в тесни проходи, появяват се двуетажни сгради.[27] Няколко управители на Средец в средата на XIII век носят титлата севастократор, втора по ранг след царската – севастократор Александър, брат на цар Иван Асен II, неговият син Калоян и накрая зетят на Александър Петър, който след смъртта на Иван Асен II управлява всички западни области на България.[28]

Вероятно при севастократор Калоян останките от античния Константинов квартал са реконструирани в резиденция на управителя на града.[29] Севастократор Калоян е и ктитор на Боянската църква, един от най-забележителните паметници на българското средновековно изкуство, в която е запазен негов портрет в цял ръст, датиран към 1259 година.[30] През XIV век при митрополитската катедрала „Света София“ действа книжовна школа, от чиято дейност е запазено Средецкото евангелие, формира се комплексът от манастири около града, наречан по-късно Софийска света гора, в София има кантори на търговци от Дубровник и се произвежда многоцветна луксозна сграфито керамика, бижутерия и железарски изделия.[31]

През 1382 година османският военачалник Лала Шахин в продължение на 3 месеца обсажда града, като в докладите си до правителството възхвалява природните условия, богатството и стопанската дейност в него, както и политическото му значение, а малко по-късно София е превзета от неговия подчинен Индже Балабан бей.[32] София става център на Софийския паша санджак от 1393 до 1878.

По време на големия поход на Янош Хуняди през есента на 1443 г. османците изоставят София, като евакуират населението и опожаряват града, за да затруднят снабдяването на противника. Унгарците са посрещнати от християните с тържествена служба в катедралата „Света София“, но няколко седмици по-късно те отстъпват към Пирот и християните в София и околностите са подложени на кланета заради съдействието, оказано на унгарската армия.[33]

Според свидетелства на европейски пътешественици, в средата на XV век София запазва предимно българския си характер.[34] От 1460 година в София се намират мощите на Светия крал – Стефан II Милутин, а през 1469 година важно събитие за православната общност става преминаването през града на процесията по пренасянето на мощите на свети Иван Рилски от Търново към Рилския манастир. По това време в София и околните манастири от Софийската света гора се разгръща Софийската книжовна школа.

След присъединяването на София към Османската империя в града продължава да процъфтява колонията от дубровнишки търговци, към които се присъединяват и италианци от Флоренция и Венеция, образувайки католически квартал в района на разрушената западна порта на крепостта. В центъра на града живеят арменци, главно златари и кожухари, а в североизточните квартали – евреи, които развиват мащабна търговия до Нидерландия и Франция. През този период градът започва да произвежда и изнася за Италия луксозни продукти, като вълнения плат чоха и най-вече обработени кожи, разновидност на които в Италия наричат „булгарини“. В София се доставят от Италия стъклени съдове, лекарства, фаянс. По това време градът на няколко пъти е временно седалище на бейлербея на Румелия, пост с особено голямо влияние в Империята, понякога заеман от самия велик везир.[35]

През първите десетилетия на XVI век културната и етническа среда в София рязко се променя – за разлика от предходното столетие, през 30-те години пътешественици вече говорят за мюсюлманско мнозинство в града, а в средата на XVII век за изцяло турско население.[36] В началото на XVI век в джамии са превърнати двете големи антични църкви – „Света София“ в Сиявуш паша джамия и „Свети Георги“ в Гюл джамия, а по археологически данни жителите на голяма част от градския център вече са мюсюлмани.[37] Няма много сведения за начина, по който протича ислямизацията на София, но през този период за мъченици са обявени поредица християни, отказващи да приемат исляма – Георги Софийски Нови (1515), Софроний Софийски (1515), Георги Софийски Най-нови (1530), Николай Софийски Нови (1555), Терапонтий Софийски (1555).[38]

През 1530 година София трайно става столица до 1836 година на Румелийския еялет (до 1590 година се използва терминът бейлербейство), обхващащ централната част на Балканския полуостров от Източна Тракия до Поморавието и Епир.[39] Последвалото столетие е период на икономически подем, като в града процъфтяват множество занаяти и за пръв път от Античността се секат монети, като се използва главно злато и сребро, добивани в мините около Чипровци.[40][41] От средата на XV век и основно пре XVI век в града се строят внушителни обществени сгради, като Буюк джамия (1451-1494), разположената до конака Челеби джамия (1502), превърнатата днес в църква Коджа дервиш Мехмед паша джамия (1528), действащата и днес Баня баши джамия (1567), строена от най-известния османски архитект Мимар Синан.[42] Известни са имената на още десетина джамии в София, но според автори от този период броят им е около 150.[42]

Упадък през XVII – XIX век

От XVII век София постепенно започва да запада заедно със западането на Османската империя и края на големите походи към Централна Европа, за които градът е важен изходен пункт. Много от обществените сгради са занемарени, античната водопроводна система е в лошо състояние и на много места е заменена от кладенци.[43] В края на столетието градът е напуснат от дубровнишките и италианските търговци, изселват се някои от еврейските търговски фамилии, както и висшите турски чиновници, но същевременно в покрайнините се заселват българи от съседните села.[44] През XVIII век румелийските бейлербейове започват периодично да пребивават в Битоля, която официално става център на Румелийския еялет през 1836 година.

Bъстанието на архиереите в Софийско и Самоковско избухва в 1737 г., при сподавянето му в края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу са избити около 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително самоковският митрополит Симеон Самоковски и Софийски, обесен в София от турците на 21 август 1773 г. – той е деветият софийски светец.

През 1738 г. населението на София, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско.[45]

Започналата в края на XVIII век анархия, свързана с кърджалийството, освобождението на Сърбия и приближаването на границата до София се отразяват зле на София. Към всичко това се прибавя големият пожар от 1816 г., чумата от 1857 г. и две земетресения – съответно през 1818 и 1858 г. Въпреки това София остава един от големите български градове. В града резидират консули на Франция, Италия и Австро-Унгария. Според свидетелства на посетили града през 1862 година американски мисионери, той има 30 хиляди жители, 1/3 от които българи, а самият град „има доста сиромашки вид, но сега българската му част бързо се замогва“.[46] През 1864 г. градът става център на Софийския санджак в новосъздадения Дунавски вилает, а от 1876 г. София е вече административен център на Софийския вилает, който обхваща голяма част от съвременна Западна България – от Копривщица до Ниш и от Горна Джумая до Пирот с Орхание, Враня, Самоков и Прокупле.

Българите в София през ХIХ век имат своя община, 7 църкви и 2 светски училища – взаимно (основано в 1825 г.) и класно, а килийни при църквите и манастирите има още от времето на Софийската книжовна школа. В 1867 г. е основано читалище „Цвят“, българското женско дружество „Майка“ е от 1869 г., в 1874 г. е създадена ученическата дружина „Напредък“. Тук Баба Неделя основава първото девическо училище в българските земи. От 1859 г. започват празненствата в чест на славянските първоучители св. Кирил и Методий.

Конфликтите с гръцкото духовенство в София започват още в 1818 г.[47] На 15 октомври 1872 г. в храма „Св. Стефан“ в Цариград българският екзарх Антим I ръкополага първия екзархийски Софийски митрополит Мелетий.

B 1870 г. Васил Левски основава революционни комитети не само в града, но и в околните села. Видни софийски възрожденци са Димитър Трайкович – член на Софийския революционен комитет, Иван Денкоглу, Сава Филаретов, Йорданка Филаретова, Захари Икономович - Круша, революционерът-книжар Никола Вардев, йеромонах Генадий Скитник (Иван Ихтимански) – член на Софийския революционен комитет и игумен на Драгалевския манастир, където Левски често отсяда и прави заседания на комитета, Никола Стефанов Крушкин – Чолака, съратник на Левски, член на Софийския революционен комитет, обесен от турците, Георги Абаджията – книжар, куриер на Софийския революционен комитет обесен от турците заедно с Чолака, Киро Геошев (Киро Кафеджи), съратник и ятак на Левски, обесен от турците, хаджи Стоян Книжар обесен от турците, Христо Ковачев член на Софийския революционен комитет, заточен в Диарбекир, участниците в Априлското въстание копривщенците Стойчо Рашков и Тодор Малеев, на които е възложено да вземат от Пловдив материали за леене на куршуми и са обесени от турците на Лъвов мост и т.н.

При отстъплението на турските войски в края на 1877 година, по време на Руско-турската война, турският командващ Сюлейман паша планира пълното опожаряване на града подобно на Стара Загора, при което разправата с християнското население става неминуема. Категоричната намеса на консулите Леандър Леге и Вито Позитано, a по непотвърдени данни и застъпничеството на софийския равин Габриел Меркадо Алмоснино спасяват града от опожаряване. Австро-унгарският консул Йозеф Валхард също подкрепя действията в защита на града. Въпреки това руските и чуждите кореспонденти заварват 16 бесилки, на които са екзекутирани българи до последния момент преди навлизането на освободителните войски.[48]

След Освобождението

В самото начало на новата година, на 4 януари 1878 г. (23 декември 1877 г. стар стил), след битката при София, руските части под командването на генерал Йосиф Гурко влизат в града. През февруари 1878 г. населението на града е намаляло почти наполовина спрямо предвоенния период и по данни на общината възлиза на 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.[49]

На 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на 3 април (22 март по стар стил) 1879 г. по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България (4 април е обявен за празник на София). В резултат на това броят на жителите нараства по-бързо в сравнение с другите български градове, главно от вътрешната миграция.

Избирането на София за столица спомага за нейното бързо превръщане в голям и важен политически, административен, икономически, научен и културен център на страната. Градоустройствените промени започват с голям размах скоро след това събитие. Центърът на града започва да се измества от площада при Баня баши джамия към площада около съборната катедрала „Св. Крал“ (днешната църква „Света Неделя“), където се срещат под прав ъгъл още от Античността четирите основни пътни артерии на Се(а)рдика-Средец-София. Оформени са широки радиални булеварди, а малките криви сокаци са заменени от успоредни квартални улици, пресичащи се под прав ъгъл. Историческият център на София обхваща територията, заключена в рамките на булевардите Сливница, Васил Левски, Патриарх Евтимий, Христо Ботев – с други думи, територията на града от времето непосредствено след обявяването на София за столица на България през 1879 година.[50] Представителният център на града се оформя около Княжеския дворец (по-късно Царския дворец) и Народното събрание, а районът става средище не само на политическия живот, но и на културни и обществени прояви. През 1907 г. в близост е открита сградата на Народния театър. В началото на XX в. булевард „Цар Освободител“ е застлан с прочутите „жълти павета“, които свързват Двореца с площад „Народно събрание" и паметника на руския цар Александър II (Царя Освободител). По-нататък булевардът стига до започналия да се оформя в края на XIX в. нов квартал на преподаватели, политици, юристи и офицери. В тази посока е и първото по-сериозно разширение на града – до коритото на Перловската река и Орлов мост.[51]

Започва също съсредоточаването на капитали и развитието на промишлеността, изграждането на предприятия на електродобивната, металодобивната, пивоварната и дървопреработвателната промишленост.[52] В повечето случаи това все още са малки фабрики и работилници. Към края на века на река Искър над Панчарево е построена първата водноелектрическа централа, която осигурява електроенергия за града. В 1893 г. е построена железопътната линия София-Перник, а след това и до Пловдив и Варна.

На Велики четвъртък, 16 април 1925 г., в София е извършен атентатът в църквата „Света Неделя“ от дейци на военното крило на БКП. Убити са 170 души и са ранени 500.

През 1938 г. е приет градоустройствен план (Планът „Мусман"), разработен от проф. Адолф Мусман (на немски: Adolf Muesmann), който предвижда благоустройството на града при нарастване на населението до 600 000 жители.[53][54]

По време на Втората световна война, в началото на която България обявява война на Великобритания и Съединените щати, британските и американските въздушни сили извършват жестоки бомбардировки на София.[55] Ударени са най-вече граждански обекти, като Народния театър (тежко засегнат), църквата от ХI век Свети Спас (силно разрушена в 1944 г.), Градската библиотека (напълно унищожена на 30 март 1944 г., изгарят 40 000 тома книги), католическата катедрала Свети Йосиф (напълно унищожена на 30 март 1944 г.), Духовната академия (тежко засегната, изгорен е куполът на храма, вграден в нея), взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради, разрушен е градският център, убити са над 2000 души от софийското население и са разрушени 12 657 сгради. София е евакуирана – болниците,[56] аптеките,[57] държавните и общинските учреждения, училищата, архитектурните бюра, благоустройствените компании и др. са намерили подслон в близки и далечни градове и села през последните две години на войната. Мъжете са мобилизирани на фронта в последвалата война срещу Третия Райх. В столицата те започват да се прибират обратно едва след 9 май 1945 г. – през втората половина на 1945 година. Цялата 1946 година на България, вкл. началото на 1947 година, е посветена на тежките преговори за Парижкия мирен договор.[58] През следващите 4 – 5 години държавата и нейната столица се преустройват по съветски образец и диктат, което практически парализира всяка държавна, общинска и частна инициатива по това време.[57][59][60]

София след Освобождението

През 1945 г. е одобрен нов общ градоустройствен план на столицата, т.нар. план „Нейков“.[61]

След референдум през 1946 г. България е провъзгласена за народна република и се установява отечественофронтовска власт, като значително се променя обликът на столицата. Нейната численост започва да расте с бързи темпове, най-вече поради централизацията и колективизацията. Започва да се обръща по-голямо значение на тежката промишленост и индустриализацията, като продължава градоустройството и жилищното строителство. През 1958 г. е пуснат в експлоатация завод „Кремиковци“. Разширяват се и се обновяват пътната мрежа и градският транспорт. Все пак през 70-те години на XX в. архитектите успяват да се преборят с дотогавашните планове градският център да се разчисти за ново социалистическо строителство, според които следвало да бъдат разрушени старите сгради (вж. Комплекс „Ларго“).[61] Така от разрушение са спасени бившият царски дворец, Военният клуб, БАН и други сгради край Централни хали, Женския пазар, Лъвов мост, по ул. „Пиротска“ и ул. „Екзарх Йосиф“.[61]

През втората половина на XX век към София са присъединени много от съседните села, които дотогава са самостоятелни – Биримирци и Обрадовци през 1955 г., Княжево през 1958 г., Бояна, Враждебна, Връбница, Горна баня, Драгалевци, Дървеница, Илиянци, Малашевци, Обеля, Орландовци, Симеоново и Слатина през 1961 г., Суходол, Требич и Филиповци през 1971 г., Ботунец, Горубляне, Кремиковци, Сеславци и Челопечене през 1978 г.[62]

По време на комунистическия режим редица от най-емблематичните улици и площади в града са преименувани по идеологически причини, като след 1989 г. повечето от предишните имена са възстановени.[63]

Околовръстни или окръжни пътища, булеварди и шосета на София в началните периоди от изграждането на града са били булевардите „Сливница", „Фердинанд" (днес „Васил Левски"), „Патриарх Евтимий", „Христо Ботев",[50] северната част на „Княгиня Мария-Луиза, „Генерал Николай Столетов", „Данаил Николаев" на североизток, „Евлоги и Христо Георгиеви" на изток и югоизток, „Пенчо Славейков" на юг, „Инж. Иван Иванов" и „Константин Величков" на запад, като много от тях са носили и такива наименования (напр. бул. „Окръжен"). Повечето от тези булеварди представляват граници на днешния център на града. В по-късни периоди на XX век роля на околовръстни играят булевардите Вардар, Гоце Делчев, Никола Вапцаров, Пейо Яворов.[64]

Архитектура и сгради, построени през периода 1945-1989

След смяната на социалистическия строй има период на подем в частното строителство. Построени са нови модерни сгради, много от тях с участието на чужди инвеститори. През 2015 г. е завършена сградата на Капитал Форт, намираща се на входа на София откъм бул. „Цариградско шосе“, която става най-високата сграда в България, измествайки хотел „Родина“, построен четвърт век по-рано.

Модерни сгради в София