Документираната история на Шри Ланка се простира над 2000 години назад,[1] а цивилизацията на острова е оформяна главно от тази на Индийския субконтинент. Двете основни етнически групи, синхалите и тамилите, и техните религии, съответно будизъм и индуизъм, пристигат на острова от Индия, а индийското влияние прониква в различни области като изобразителното изкуство, архитектурата, литературата, музиката, медицината и астрономията.[2]

Въпреки очевидния си афинитет към Индия, Шри Ланка развива уникална идентичност през годините, която в края на краищата го отделя от съседа му. Културните традиции, донесени от Индия, несъмнено претърпяват независим растеж и промяна в Шри Ланка, което отчасти се дължи на факта, че страната е физически отделена от Индийския субконтинент. Будизмът, например, на практика изчезва от Индия, но продължава да процъфтява в Шри Ланка, особено сред синхалите. Освен това, синхалският език, който се отделя от индо-арийските диалекти на континента, накрая става коренен език в Шри Ланка и развива своя собствена граматика.[2]

Също важно за културното развитие на Шри Ланка е неговото местоположение като възел на важни морски търговски пътища между Европа, Близкия Изток и Азия. Още преди европейското откриване на океански маршрут към Индия през 14 век, Шри Ланка е известен на гръцките, римските, персийските, арменските, арабските, малайските и китайските мореплаватели. С идването на европейците, обаче, стратегическото значение на Шри Ланка нараства и Западните морски сили започват да се сражават за контрол над острова. Както Индия, така и Шри Ланка попада под европейско влияние и колониално владичество. Тази обща съдба спомага за заздравяването на дългогодишните връзки между двете държави и със сдобиването на независимост в средата на 20 век обществените институции и идеологиите на двете държави започват да резонират все по-близко една към друга.[2]

 

Картата на Птолемей от първи век, показваща Шри Ланка

 

Скалната крепост Сигирия.

 

Шри Викрама Раджасинха Канди е последният монарх на Шри Ланка.

Геологически, Шри Ланка е продължение на полуострова на Индия, което се отделя от континента вероятно през миоцена (преди ок. 25 – 5 милиона години). Археологическите разкопки сочат, че островът е издържал човешки заселници преди 75 – 125 хиляди години. Най-ранните заселници са ловци-събирачи, които използват каменни сечива. По-фино изработени сечива от кварц и понякога от кремък се наблюдават в археологическия запис отпреди 28 хиляди години. Артефакти от тази ера, които включват микролити (много малки и остри люспи от камък), са намерени из целия остров, особено сред зеленината на хълмовете и пясъчните части по брега. Към 9 век пр.н.е. хората вече са започнали да експериментират с производство на храна и напоителни системи и вече имат ограничен достъп до железни инструменти от континента.[2] Към 5 век е изградена забележителната напоителна система на Сигирия.

Най-ранните заселници на Шри Ланка вероятно са хора от прото-австралоидната група, вероятно близки с коренните народи от хълмовете на Южна Индия. Възможни са и връзки с народи от югоизточния азиатски архипелаг. Остатъците от тези ранни заселници, обаче, са абсорбирани от индо-арийците, които имигрират от Северна Индия през 5 век пр.н.е. и се развиват в синхали. Тамилите най-вероятно са по-късни имигранти от централните, източните и южните области на Индия, където се говорят дравидски езици. Тяхната миграция се разпростира от 3 век пр.н.е. до около 1200 г.[2]

Шри Ланка има историческа традиция, запазена писмено от будистки хроники. Най-ранната от запазените хроники е Дипавамса („Хроника на острова“), компилирана вероятно от будистки сестри през 4 век. Дипавамса е последвана от Махавамса („Голяма хроника“) и продължението ѝ, Кулавамса („Малка хроника“). Заедно, тези хроники съставляват писмен запис на основаването и растежа на синхалската политическа власт и на шриланкския будизъм.[2]

Политическата централизация на острова започва след 200 г. пр.н.е. След 7 век южноиндийските сили започват да влияят на политическия живот на острова. Обменът на нападения между двете страни става нещо нормално. През 10 век политическата и военната сила на острова отслабва поради вътрешни борби. През 1017 г. Шри Ланка попада изцяло под властта на тамилските индийци. Това продължава до 1070 г., когато синхалите си възвръщат властта.[2]

Синхалската цивилизация разчита на съхранението и употребата на вода за редовното обработване на оризища. Изграждат се големи напоителни системи, които се управляват от местни господари. Така започва да се развива система на феодализъм, особено след 1200 г. През 1214 г. южноиндийски войски нахлуват в Шри Ланка с помощта на хиляди наемници и завземат острова. Последвалият режим на терор продължава до 1255 г. Практическият контрол на синхалските крале от 1200 до 1505 г. като цяло не се простира отвъд техните столици. Възползвайки се от упадъка на политическата власт на синхалите, индийците установяват контрол над северните части на острова. Към началото на 14 век там вече има тамилско кралство със собствена столица. В началото на 14 век Шри Ланка е нападнат и от китайски сили, които обаче не проявяват дълго интерес към острова.[2]

Към 16 век търговията в Индийския океан е доминирана от арабски, индийски, малайски и китайски търговци, които използват плавателни съдове за транспорт на широк спектър от товари – от подправки до слонове. В началото на този век в океана пристига нова сила под формата на португалски бойни кораби. Техните плавателни съдове с голяма огнева мощ и висока скорост започват да подкопават дългогодишния свободен пазар в региона. Още при първия си досег със синхалите португалците започват да упражняват влиянието си на острова чрез дипломатически сделки. Към края на века Португалия вече има огромна власт на острова, който през 1597 г. формално става част от Португалската империя със смъртта на синхалския крал. След 1543 г. португалски римокатолически мисионери започват да основават центрове из острова. Много крайбрежни общества приемат новата вяра.[2]

През това време Нидерландската източноиндийска компания, която вече господства на остров Ява, цели да разшири търговията си в Южна Азия. Те първоначално помагат на местните синхалски вождове, които им обещават монопол над островните ресурси на канела. Това разгневява португалците и между двете европейски сили избухва война. Последвалият мирен договор изтича през 1652 г. През лятото на 1655 г. голям холандски флот пристига в Индийския океан и холандците се решават да започнат да завземат острова от португалците. Превзетите градове те отказват да споделят с местните синхали. Към края на 17 век Нидерландия вече си е осигурила пълен контрол над острова. По време на холандското управление икономиката на острова се развива с бързи темпове. И въпреки че холандците се опитват да поощряват търговията със съседните страни, това се осъществява под строго контролирана система. Те целят монопол над износа на важните стоки за широко потребление, което води до упадък на търговията с Индия, което води до недостиг на важни стоки като ориз и текстили. В началото на 18 век ситуацията се подобрява, като на частни индийски търговски им е позволено да търгуват с острова. Разрастването на търговията на Шри Ланка обуславя развитието на по-голяма инфраструктура и по-удобни транспортни съоръжения.[2]

Завладяването на Шри Ланка от Британската източноиндийска компания настъпва по време на войните на Френската революция (1792 – 1801). Когато Нидерландия е завладяна от Франция, британците започват да навлизат в Шри Ланка (който те наричат Цейлон) през Индия. Холандците на острова се предават през 1796 г. Британците вярват, че ще останат на острова само временно и затова го администрират от Мадрас в Южна Индия. Войната с Франция, обаче, разкрива стратегическия потенциал на острова и британците решават да останат за постоянно. През 1802 г. Цейлон официално става британска колония.[2]

Скоро след пристигането си британците установяват контакт с местния синхалски вожд и сключват договор, чрез който изместват холандците като защитници на кралството му. Докато организират администрацията, британците осъзнават, че продължителната независимост на синхалите представлява проблем – търговията и комуникацията между източната и западната част на острова биха се осъществявали много по-бързо, ако се прокарат пътища през центъра на острова. Предимствата на политическото обединение са очевидни за британците, но синхалите остават силно подозрителни към всички чужденци.[2]

Първият опит на британците да покорят синхалското кралство през 1803 г. завършва с неуспех. Обаче, нарастващата вътрешна борба в кралството предоставя на британците възможност да се намесят. С помощта на местни синхалски военачалници, които са в лоши отношения с краля, британците успяват да превземат кралството през 1815 г. Малко след това британците гарантират привилегиите и правата на синхалите, както и запазването на обичайното право, институциите и религията. Все пак, британците постепенно намаляват статута на благородничеството и на будизма на острова, което води до бунт срещу британците през 1818 г. След като е потушен, синхалските провинции биват интегрирани с остатъка от острова.[2]

Британското владичество води със себе си обществени и административни реформи. Премахнато е робството, селското стопанство се поощрява, а производството на канела, пипер, захарна тръстика, памук и кафе процъфтява. Ранните промени на британската власт се систематизират чрез поредица от реформи, въведени през 1833 г., които полагат основите на последвалата политическа и икономическа структура на Цейлон. Премахнати са държавните монополи, а задължителната трудова служба е елиминирана. Поощрява се свободата на икономиката, което води до нови икономически предприятия.[2]

От 1830 г. до средата на 19 век производството на кафе е водещата сила на цейлонското икономическо развитие. Поради недостига на работна храна в плантациите, се докарват голям брой работници от Южна Индия след 1840-те години. Обаче, през 1870-те години кафеената продукция е унищожена от болест по листата на растенията. През 1880-те години се провеждат успешни опити с отглеждане на чай, а по-същото време започват да се отглеждат каучук и кокосови орехи. Чаят и каучукът привличат капиталови инвестиции и растежът на едромащабните промишлености създава необходимост от постоянна работна сила. Към края на 19 век националистически настроения започват да пробиват по социалните, религиозните и образователните фронтове на цейлонското общество. Междувременно, възрожденски движения на будизма и индуизма започват да модернизират институциите си и да се защитават от християнското нашествие.[2]

По време на Първата световна война национализмът в Цейлон набира сила, което през 1915 г. прераства в граждански вълнения. През 1920 г. е обявена нова конституция, която през 1924 г. е променена така, че да удовлетворява националистическите изисквания. Според нея, Цейлон вече има представително правителство. Нова конституция, съставена през 1931 г. по препоръка от комисия, назначена да разгледа конституционната реформа, дава на цейлонските лидери възможност за упражняване на политическа власт и добиване на управленчески опит с изглед към потенциално самоуправление. Конституцията позволява създаването на Държавен съвет със законодателни и изпълнителни функции. Икономическото развитие и разпространението на образованието водят след себе си промени в обществото, включително промени във връзките между социалните групи. Кастите използват възможността, за да затвърдят или подобрят позициите си, което води до напрежение между тях.

Въпреки че застават зад британците по времето на Втората световна война, цейлонските националистически водачи създават задкулисно напрежение. През 1944 г. е съставена комисия, която да създаде нова конституция за Цейлон. През 1947 г. Цейлон получава статут на доминион – автономна единица, подчинена на британската корона.[2]

 

Официалната церемония, отбелязваща началото на независимото управление на страната.

Практическа независимост Цейлон получава на 4 февруари 1948 г., когато новата конституция влиза в сила. И докато трите основни стоки на износ (чай, каучук и кокосови орехи) се справят добре на световния пазар, страната, все пак, изпада в икономическо затруднение, което се изостря още повече от бързо нарастващото население. Към 1965 г. вълната синхалски национализъм започва да спада, а езикът и религията стават все по-маловажни като политически проблеми.[2]

Запазвайки връзките си с Обединеното кралство, Цейлон се обявява за Република Шри Ланка в новата си конституция от 1972 г. Генерал-губернаторът, който дотогава е изпълнявал функцията на британски представител в страната, е заменен от президент. Докато икономическият упадък на страната продължава, голямата икономическа власт на страната дава на господстващата партия възможност за непотизъм и корупция. Към 1977 г. безработицата вече достига 15%. През 1978 г. новото правителство създава нова конституция, чрез която името на държавата е променено на Демократична република Шри Ланка и се въвежда система, според която президентът остава държавен глава, но и получава изпълнителна власт като глава на правителството. Въпреки че синхалският и тамилският са признати за национални езици, само синхалският е обявен за официален език.[2]

Политическите вълнения ескалират през 1980-те години, когато групи, представляващи тамилското малцинство, започват да се организират. Построяват се тамилски бази в джунглите на северните и източните части на острова, както и в южните райони на индийския щат Тамил Наду, където тамилите получават официална и неофициална подкрепа. Най-силната групировка е тази на Тамилските тигри. Правителството на Шри Ланка отговаря на безредиците като разполага сили във въпросните области, а напрежението между тамили и синхали продължава да расте. След продължителни преговори е постигнато споразумение между Индия и Шри Ланка на 29 юли 1987 г., според което тамилите получават автономна провинция в северозападната част на Шри Ланка. По-късно същата година тамилският език е признат за официален чрез конституционно изменение.[2]

На фона на политическите вълнения в зората на 21 век, Шри Ланка е разтърсен от огромна природна беда. През декември 2004 г. островът е ударен от голямо цунами, породено от земетресение в Индийския океан близо до Индонезия. Вълната убива десетки хиляди души и сериозно поврежда северните, източните и южните крайбрежни части на страната. Напрежението между правителството и Тамилските тигри продължава, когато през 2006 г. организацията е обявена за терористична от Европейския съюз. През 2009 г. правителствените сили започват масова офанзива срещу крепостите на Тамилските тигри на север. В хода на операцията са убити всички водачи на организацията. Цивилните жертви на гражданската война възлизат общо на 70 – 80 хиляди души.[2] В днешно време страната се възстановява от войната, а икономиката бележи растеж, докато бедността намалява.[2]

На 21 април 2019 г., католически Великден, са извършени смъртоносни бомбени атентати в три църкви и пет хотела в няколко града на страната, сред които и столицата Коломбо. По-късно избухват още няколко по-малки бомби, убивайки главно полицаи, които разследват местообитанията на заподозрените. Поне 359 души, от които 38 чужденци, са убити, а 500 са ранени в атентатите.[3][4][5] Атентатите са извършени по време на великденски меси. Ислямска държава поема отговорността за нападенията, макар това все още да не е потвърдено.[6]