Туарег на камила

През неолитната ера, преди началото на превръщането на Сахара в пустиня около 9500 г. пр.н.е., централен Судан е среда, поддържаща голямо население, живеещо на места, които сега са безплодна пустиня, като Уади ел Кааб. Към 5-ото хилядолетие пр.н.е., хората, обитаващи Нубия, водят уседнал начин на живот с домашни животни и отглеждане на растения. Скални рисунки в Сахара на едър рогат добитък и пастири предполагат присъствието на култ към добитъка, като тези, намерени в Судан.[1] Мегалитите, открити в Набта Плая, са явни примери за вероятно първите в света известни археоастрономически съоръжения, предхождащи Стоунхендж с около 2000 години.[2] Сложното общество там вероятно е в основата на структурата на двете неолитни общества в Набта и Старото царство на Египет.[3]

Към 6000 г. пр.н.е. населението в югозападната част на днешен Египет отглежда добитък и изграждат селища с големи сгради. Препитанието в организираните и постоянни селища по времето на преддинастичен Египет по средата на 6-о хилядолетие пр.н.е. е съсредоточено предимно върху зърнените култури и селскостопанските животни: говеда, кози, свине и овце. Метални предмети заменят каменните. Щавенето на кожи, грънчарството и тъкачеството са рядкост. Съществуват следи за сезонно или кратковременно заселване на Фаюм през 6-о хилядолетие пр.н.е., с дейности съсредоточени около лова, риболова и събирането на храна. През тази епоха често се срещат каменни ножове, остриета на стрели и стъргала.[4] Погребалните предмети включват керамични съдове, бижута, земеделски и риболовни пособия и разнообразни храни, включително сушено месо и плодове. Мъртвите са погребвани с лице на запад.[5]

Към 3400 г. пр.н.е. Сахара вече е толкова суха, колкото и в днешно време, поради намаленото ниво на валежи и високите температури, произтичащи от промяната в орбитата на Земята.[6] Пустинята до голяма степен се превръща в непроходима бариера за хората, разпръснати в селища около оазисите и с малко търговия през самата нея. Единственото голямо изключение е Нилската долина. Нил обаче е непроходим с праговете си и това затруднява контактите с лодки.

Хората от Финикия, която процъфтява в периода 1200 – 800 г. пр.н.е., създават конфедерация от колонии по бреговете на Сахара. Те обикновено се заселват по брега на Средиземно море, както и в самата Сахара – сред населението на Древна Либия, които са предците на съвременните хора, говорещи берберски езици в днешна Северна Африка и Сахара, включително туарегите в централната Сахара.

 

„Соленият“ керван от Азалай. Французи съобщават, че керванът от 1906 г. наброява 20 000 камили.

Финикийската азбука изглежда е възприета от древните либийци от Северна Африка, и в съвременността берберски говорещите туареги от централна Сахара все още използват подобна писменост, наречена тифинаг.

Някъде между 633 и 530 г. пр.н.е., Ханон Мореплавателя основава или разраства съществували преди това финикийски колонии в Западна Сахара, но техните руини са изчезнали почти напълно.

Около 500 г. пр.н.е., в пустинята се появяват и древните гърци. Гръцките търговци търгуват по протежение на източното крайбрежие на пустинята, създават търговски колонии брега на Червено море. Картагенците проучват атлантическото крайбрежие на пустинята, но теченията там, както и липсата на пазари, довеждат до отказа им от пътувания по на юг от съвременно Мароко. Така новопоявилите се централизирани държави заемат северния източния края на пустинята, но като цяло тя остава извън контрола им. Набезите на номадските берберски народи от пустинята са постоянна грижа на тези, които живеят по краищата ѝ.

По това време (около 500 г. пр.н.е.) се появява и цивилизация в сърцето на пустинята, гарамантите – в котловина, която днес е известна като Уади ал Аджал, в областта Фезан, Либия.[7] Гарамантите развиват цивилизацията си, като копаят тунели в планините около котловината, за да използват подземните води и да го отведат до нивите си. Населението им скоро нараства и те постепенно завладяват съседните племена, превръщайки ги в роби (които са използвани за работа по разширяването на тунелите). Древните гърци и римляните познават гарамантите и се отнасят към тях като нецивилизовани номади. Въпреки това те търгуват с гарамантите и в Гарама, столицата на цивилизацията, дори е открита римска баня. Археолозите откриват осем големи града и много други населени места на територията на гарамантите. Тяхната цивилизация в крайна сметка се разпада, след като наличната вода на водоносните хоризонти е изчерпана и не може да поддържа броя на населението и усилията за добиването ѝ са неефективни.[8]

  Вижте също: Транссахарска търговия

 

Сахарски бит

 

Местни жители от началото на ХХ век

От 5 до 7 век Византия налага властта си над северните брегове на Сахара. След мюсюлманското завоевание на Арабия (Арабския полуостров), в средата на 7 век започва мюсюлманското нашествие в Северна Африка. Ислямското влияние се разширява бързо в Сахара. До края на 641 г. цялата територия на Египет вече е в мюсюлмански ръце. Търговията през пустинята се увеличава, в това число и транссахарската търговия с роби. Изчислено е, че от 10 до 19 век на север са транспортирани около 6000 до 7000 роби ежегодно.[9] Тази търговия през Сахара продължава няколко века, до развитието на каравелите в Европа, първите от които са от Португалия, а после възприети от всички държави в Западна Европа. Те позволяват по-продължително плаване около пустинята и директно достигане на източника на роби в Гвинея. Сахара бързо е изолирана.

До 19 век, когато започва европейската колонизация, по-голямата част от днешните Египет, Либия и Судан са владение на Османската империя.

След ислямското завоевание се развива транссахарската търговия. Царствата в Сахел, най-вече Ганайската империя и после Малийската империя забогатяват поради износа на злато и сол към Северна Африка. Емирствата по средиземноморския бряг изпращат производствени стоки и коне. От самата Сахара се добива сол. По време на процеса селищата в оазисите се превръщат в търговски центрове. През пустинята се транспортират и роби. Търговията продължава няколко века и секва при появата на каравелата, която може да заобиколи пустинята по море и да пренася стоки направо от Гвинея до Европа и Северна Африка.

През 16 век държавите в северната периферия на Сахара (крайбрежните части на съвременните държави Алжир и Тунис, както и някои части на днешна Либия), заедно с полуавтономната египетска държава, са заети от Османската империя. От 1517 г. Египет е важна част от Османската империя – владението осигурява на османците контрол над Нилската долина, над източното Средиземноморие и Северна Африка. Ползата от Османската империя е свободата на движение на граждани и стоки. Османските сухопътни маршрути са използвани за търговия на подправки, злато и коприна от Изток, стоки от Европа, както и роби и злато от Африка. Арабският се налага като местен език и ислямската култура се засилва. В Региона Сахел и южните части на Сахара се оформят няколко независими държави на туарегски кланове.

Европейският колониализъм в Сахара започва през 19 век. Франция завладява регентство Алжир от османците през 1830-те години и френското управление се разпространява на юг от Алжир и източно от Сенегал по горното течение на река Нигер, като постепенно включва днешните Алжир, Чад, Мали (тогава Френски Судан) с Тимбукту, Мавритания, Мароко (1912 г.), Нигер, Тунис (1881). Към началото на 20 век, транссахарската търговия постепенно запада, тъй като стоките се превозват чрез по-модерни и ефективни средства като самолети, отколкото с камили през пустинята.[10]

Френската колониална империя е доминиращата в Сахара. Тя основава редовни въздушни връзки от Тулуза (седалище на авиокомпанията Aéropostale) до Оран и през Хогар до Тимбукту, и на запад Бамако и Дакар, както и транссахарски автобусни линии, управлявани от La Companie Transsaharienne (основана през 1927 г.).[11] Забележителен филм, заснет от известния авиатор капитан Рене Вотие документира първото преминаване на голям конвой камиони от Алжир до Чад, от другата страна на Сахара.[12]

Египет, при управлението на Мохамед Али паша и неговите наследници, завладява Нубия в периода 1820 – 22 г., основава Хартум през 1823 г., и завладява Дарфур през 1874 г. Държавата, включваща днешен Судан, става британски протекторат през 1882 г. Египет и Великобритания губят контрол над Судан в периода 1882 – 1898 г. в резултат на въстанието на Махди. След залавянето му от британските войски през 1898 г., Судан става англо-египетски кондоминиум.

Испания завладява днешна Западна Сахара след 1874 г., въпреки че Рио де Оро остава в голяма степен под влияние на туарегите. През 1912 г. Италия отнема части от това, което е именувано тогава Османска Либия от османците. За насърчаване на римокатолическата религия в пустинята, папа Пий IX основава Апостолическа църква на Сахара и Судан през 1868 г.; по-късно през 19 век тя е реорганизирана.

Първи за независимост се преборва Египет, през 1922 г. Другите страни стават независими в периода между 1951 и 1975 г.