Читагонгски хълмове
Читагонгските хълмове (на бенгалски: পার্বত্য চট্টগ্রাম Parbotto Chôṭṭogram) е район в област Читагонг, Бангладеш, граничещ с Индия и Мианмар. Това е единственият планински район в страната. Покривайки 13 295 km², хълмовете образуват един окръг до 1984 г., когато биват разделени на 3 отделни окръга: Кхаграчари, Рангамати и Бандарбан.
Заедно с Ладакх, Сиким, Дарджилинг, Бутан и Шри Ланка, те представляват едни от последните останки на будизма в Южна Азия.
Бенгалците населяват района още отпреди идването на британците. През 1787 г. Британската източноиндийска компания прави района свое васално владение, след като побеждава местните племенни вождове.[1] През 1860 г. Читагонгските хълмове са анексирани от Великобритания и са включени в състава на Бенгал. До началото на XX век в района живеят основно планински племена. Според данни от преброяването през 1901 г., в района няма градове, а 211 села с население под 500 души (с изключение на едно, с население почти 2000 души). Преброени са общо 124 762 души, от които 83 хил. – будисти, 36 хил. – индуисти и 5 хил. – мюсюлмани.[2] Когато през 1947 г. англичаните предават района на Източен Пакистан, това буди възмущение у Индия.
През 1960-те години по тези места се заселват десетки хиляди хора, наводнени в резултат от строителството на ВЕЦ. След провъзгласяването на независимостта на Бангладеш през 1971 г. местните лидери започват протести срещу потискането на тяхната култура, тъй като съгласно Конституцията на Бангладеш всички жители на страната се считат за бенгалци. Но основателят на страната Муджибур Рахман не се вслушва в техните доводи. През 1970-те и 1980-те правителството на Бангладеш започва да заселва Читагонгските хълмове с бенгалци от други краища на страната, поради свръхнаселение. Това начинание среща съпротива от планинските племена, които с тайната подкрепа на съседна Индия образува партизанско движение, наречено Шанти Бахини. В отговор на това, правителството превръща хълмовете в милитаризирана зона.[3] Примирие е подписано едва на 2 декември 1997 г.
Коментар